РАДИОЛЮБИТЕЛСТВОТО В БЪЛГАРИЯ

ИСТОРИЯ, ФАКТИ, СПОМЕНИ

 Инж. Панайот Данев, LZ1US

София, 1998

 В изданието са отразени всички по-значими факти и събития в българското радиолюбителство от 1926 г. До наши дни. То е предназначено за многобройните радиолюбители в България, така и за обучение на нови радиолюбители.

 От автора

Тази книга е пъри опит да се проследи и систематизира историята на радиолюбителското движение в България. За щастие историята ни е богата и разнострана. В нея се преплитат необятно множество събития, случки, емоции, чожешки съдби. И не случайно. Радиолюбителите са особен феномен. Обединява ги дълъг списък лични качества, без които просто не бяха попаднали в това хоби. Интелект, любознателност, предприемчивост, любов към техниката, етика, колективизъм, стремеж към върхови постижения, доброволност и безкорисност са само малка част от тях. Но това са все качества, които са неоценим капитал на всяка държава, потребност за обществото. Ако се огледаме, ще установим, че по върховете на всяка дейност у нас и по света има радиолюбители. Своето реално признание и реализация те са получили не на последно място и вследствие качества, които е възпитало в тях  радиолюбителството. И в България, както навсякъде всеки радиолюбител е отделна индивидуалност, но много от нашите, българските общи черти бяха формирани в един дълъг период в системата на радиоклубовете, най-вече, когато те бяха в разцвет. Затова всеки от нас малко или повече дължи своята благодарност на ветерани като Георги Иванчев, Дилко Цветков, Ангел Ефтимов, Теньо Биков, Георги Димов, Симеон Йондев, Стефан Илиев, Стоян Вълчев, Васил Николовски, Костадин Савов и много други.Историята се твори от всички, моята единствена задача е била да се опитам я систематизирам. Съзнателно съм се предпазвал от искушението да показвам личното си отношение. Тези, които идват след нас в любителското ни поприще, ще направят с годините обективен анализ на всичко случило се в българската радиолюбителска история.  Аз, захващайки се с тази нелека задача, поставих пред себе си следните принципи. В началото да бъде отразено максимално подробно зараждането на явлението радиолюбителство, първите радиолюбители, първите радиовръзки. След това, проследявайки хронологично годините на развитие на радиолюбителството у нас, да бъде отбелязан всеки нов етап, всяко ново явление, всеки обрат, всияко, което нашите радиолюбители постигат за първи път в радиолюбителската история. Значимо място е отделено на спортната страна на радиолюбителството. Отбелязани са всички междунаронни състезания, проведени у нас. Не са пропуснати върховите успехи на българските състезатели на европейски и световни първенства. Присъстват също така много куриозни и абсурдни случки от нашето радиолюбителско ежедневие.При съставянето на книгата са обобщени огромен брой  побликации, съобщения, вести, намирали място през годините в спициализирания печат. Ползвани са и разкази на очевидци, голяма част от тях уважавани ветерани на радиолюбителството у нас.Подобни книги съществуват одана и подължават да се издават в страните с развито радиолюбителско движение. Очевидна е нуждата и у нас. Идеята за създаването на тази книга принадлежи на Милчо Миланов, LZ1RF, а в подготовката й с голямо желание помогнаха толкова много радиолюбители, че изброяването им е невъзможно. На всички тях изказвам своята сърдечна благодарност.Книгата е само първи опит за връщане в годините назад. Историята остава отворена за всички радиолюбители, които са я творили и ще творят и в бъдеще. Всеки е част от нея и има какво да допълни и уточни. Затова всякакви печатни материали, снимки, спомени ще бъдат приемани от автора с голямо удоволствие и благодарност. Вероятно някой ден потребностите ще наложат написването на по-разширена история.  Ст.4

 Предистория

 Радиолюбителството възниква като явление преди около 90 години и бързо покорява целия свят. Предпоставки за появата на радиото, а с него и на радиолюбителството могат да се открият още в трудовете на Джеймс Максуел и Хенрих Херц, но решаващи са последните съдбоносни открития, изобретения и събития в края на XIX в. и началото на XX в. Най-важните от тях са следните.На 7 май 1895 г. Руския учен Александър Попов емонстрира пред Руското физико-химическо дружество своето изобретение, придобило своето нарицателно име „ грозоотметчик”. Това е първата документирана информация, практически свързана с изобретяването на радиото. На 24 март 1896 г. Попов повторно докладва пред същото научно дружество за развитието на своята идея за беззично предаване на информация. Докладът е придружен с демонстрация на усъвършенстван вариянт на изобретението, който веяе би трябвало да се нарича прототип на радиоапаратура. Нешто повече, Попов предава първата радиограма на растояние 250 м.През юни 1896 г. Италианеца Джулиемо Маркони патантова в Англия „ Система за далечно предаване на електрически сигнали и инпулси „. На основата на патента се учередява и бързо заработва акционерно дружество „ Маркони ‘’ за производство на радиоапаратура.През 1897 г. Попов насочва вниманието си към снабдяване на корабите с радиостанции. Две години по-късно, през 1899 г. Няколко руски балтийски и черноморски кораба вече са снабдени с радиостанции, които се произвеждат в Франция под марката  „ Попов-Дюкрете-Тисо ‘’. При опити за радиовръзска с корабите Попов открива, че електромагнитните вълни се отразяват от металните части на корабите, явление, върху което по-късно се развива радиолокацията.  Ст.5През 1899 г.П. Рибкин и Д. Троицки, сътрудници на Попов, създават така наречения телефонен радиоприемник. Отличително за него са кристалният детектор и възможноста сигналите да се приемат на слух с телефонни слушалки. В същото време с апаратурата „ Маркони ‘’ се осъществява първата радиовръзска през Ламанша.1900 г. е решаваща  за признанието на приоритета при създаване на радиото. В Берлин се провежда световна научна радиоконференция. В нея участват и Попов и Маркони. Домакините ги представят в тази последователност, но никой не застава открито зад Попов като първооткривател. Водещите държави, с изключение на Русия, или подкрепят Маркони като изобретател на радиото, или остават неутрални.През 1901 г. електрически сигнали прехвърлят по безжичен път Атлантическия океан. Апаратурата е отново „ Маркони ‘’.През 1904 г. като развива откритието на Едисон, че нагорещен катод  емитира електрони, Флеминг създава двуелектродната лампа. Две години по-късно през март 1906 г. Роберт Либен патентова триода, първата лампа, която може да усилва. Почти веднага  Ли Дьо Форест полага началото на практическото приложение на триода и производството на радиоапаратура.През април 1912 г. от борда на потъващия кораб „ Титаник ‘’ за първи път е предаден  сигналът за помощ CQD, предшественик на сигнала SOS.В годините на първата световна война се появяват първите радиолюбители. В самото начало те само конструират радиоапаратура, следят връзски на служебни радиостанции, но по-късно у тях се появява закономерният стремеж за двустранни връзски. Радиолюбителите още веднага стават пионери  в изследване разпространението на радиовълните. Появяват се първите радиолюбителски организации, първоначално сдружения, по-късно национални организации. През 1913 г. е регистрирана официално първата в света радиолюбителска организация. Това става в САЩ, създаден е „ Радиоклуб на Америка ‘’. По това време там вече работят около 1300 неорганизирани радиопредавателя. Налага се дори със законодателен акт радиолюбителите да бъдат прогонени на честоти над средните вълни, а разрешената им мощност да бъде ограничена на 1000 W. Така радиолюбителите неволно навлизат в късите вълни.През ноември 1922 г. в Англия се провежда първото публично предаване по радиостанция. Веднага я последва Германия, САЩ, Франция и много други страни.През 1923 г. е осъществена първата трансатлантическа връзска на къси вълни между САЩ и Франция, а една година по-късно късите вълни прехвърлят Тихия океан между САЩ и Нова Зеландия. Тези и много други успехи навеждат радиолюбителите на мисълта, че връзските на къси вълни са по-переспективни за далечни растояния. Интензивните изследвания на радиолюбителите в тази област продължават и през 1925 г. вече опитно е доказано, че късите вълни се отразяват от високата атмосфера и по този начин могат да покрият цялата Земя, при това с незначителна мощност на предавателя.На 17 април 1925 г. Совнаркомът на СССР издава постановление за празнуване на 7 май като ден на радиото по случай 30-годишнината му.20 години по-късно по политически съображения този празник започва да се чества и у нас.Радиолюбителите изпитват вече нужда от обединение. През 1925 г. в Париж се създава Международният съюз на радиолюбителите IARU.През 1943 г. е изчислено теоритично, а на 10 януари 1946 г. подтвърдено практически, че радиосигнал, изпратен към Луната, може да се отрази и да се приеме обратно на земята. За първи път човешко творение – радиолъч достига Луната и след 2,5 s се връща на земята.И България следва общото развитие на радиотехниката и радиокумоникациите. У нас първата безжична искрова телеграфна станция е построена при Франгя край Варна. Монтажът е завършен през 1910 г. Тя е доставена от английската фирма „ Маркони ‘’. Предвидена е да работи на 300 и 600 m дължина на вълната с мощност в антената 2 kW, но при включването й предавателят отказва и по-нататък станцията служи само за приемане. През 1912 г. е внесена подвижна радиотелеграфна станция от фирмата „ Телефункен ‘’ и е монтирана на борда на крайцера „Надежда ‘’. През същата година са закупени и три искрови военни радиостанции от Франция, които са използвани във войната с Турция, особено при обсадата на Одрин. През 1914 г. е пусната в действие радиостанция при гара София. Тя все още е искрова, доставена е от „ Телефункен ‘’, мощността и е 7.5 kW и служи за размяна на телеграми между България и еврипейските страни, като работи предимно с Будапеща. През 1920 г. Международната конференция по далекосъобщенията решава в международните съобщения да се премине на работа с незатихващи трептения и да се прекрати използването на искровите радиостанции. По тази причина през 1927 г. започва строежа на нова радиостанция при гара София от фирмата  ”Маркони ‘’. Тя влиза в редовна експлоатация на 1 август 1929 г. Основният й предавател е с мощност 13 kW и дължина на вълната 2850m. Към него има и два по-маломощни предавателя на къси вълни – 40,21 и 20,4 m. Междуврененно още през 1923 г. по настояване на инж. Никола Узунов в телеграфопощенското училище са доставени батерийни приемници, с които са направени първите наблюдения в България на малкото по това време радиоразпръсквателни станции. През 1924 . Главна дирекция на пощите внася от Франция първите приемници марка „ Радиола ‘’ за общо ползване. През 1925 г. са създава акционерно дружество „ Радио Балкан‘’. То поисква концесия за радиоразпръскване от държавата. Ангел Петров, бивш технически инспектор в пощите, се обявява за държавно радиоразпръскжане и успява да убеди правителството са тази концепция. Колкото и изненадващо да изглежда държавният монопол върху радиоразпръскването у нас продължава чак до 1992 г.!С помоща на Ангел Петров започва изработването отначало на любителски, а през 1926 – 1927 г. и на търговски радиоприемници с добри качества. През 1927 г. е приет първият закон за радиото у нас. Той позволява инсталирането на радиоприемници срещу такса.Първи опити за радиоразпръскване у нас са направени през 1929 г. с малък 100-ватов радиопредавател в първа инженерна дружина. През 1930 г. е построен първият официален предавател в зданието на Пощенска спестовна каса, като е използван предавателя на инжинерната дружина. През 1934 г. е построена радиоразпръсквателната станция София с мощност 250W. За изготвяне на програмите е основан съюзът „ Родно радио ‘’. Между основателите му са Асен Златаров и Елин Пелин. През 1936 г. са пуснати радиостанциите в Стара Загора и Варна ( по 2,2 kW ), а през 1938 г. – радиопредавателят при село Вакарел (100 kW ), работещи съответно на 214, 235,1 и 352,9 m. По това време броят на приемниците у нас достига 20 000.Пак Ангел Петров започва да издава книги по радиотехника, да разпространява знания, които спомагат за зараждането и развитието на българското радиолюбителство. Първата наша радиолюбителска книга е негова, издадена е през 1927 г. и носи заглавието „ Книга за радиолюбителя ‘’. Първото радиолюбителско списание у нас излиза през 1935 г. Нарича се „Български радиолюбител ‘’, негов редактор е Илия Ловджиев. По-късно за различни периоди се появяват и други списния: „ Радио свят ‘’, „ Радио ‘’, „ Български радиопреглед ‘’ „ Радиотехник „, „ Технически радиопреглед „.В хода на тези събития се заражда и първата у нас радиолюбителска организация.

 Началото

На 5 юни 1926 г. група софийски граждани провеждат събрание в салона на софийското градско казино за учередяване на „ Български радиоклуб „. Това може да се смята за рождена дата  на организираното радиолюбителско движение у нас. Основатели са 38 души. Това са електроинжинери, радиотехници, кадрови военни,един търговец  и един директор на строително дружество. Според приетия устав основната цел на радиоклуба е „ да просещава и обединява всички лица, които ес интересуват от радиото и да действува за въвеждането, усъвършенствуването и разпространяването му у нас”. Предвижда се образуването на отделни клонове на „ Българския радиоклуб „ в цялата страна. Функциите на централното управление се поема от  настоятелство в състав от 10 души ( четирма електроинжинери, трима военни и трима чиновници). Но обединяващото в този клуб е все още само слушането на контцертни станции. Никой още не се интересува от осъществяване на любителски радиовръзки. Много по-късно, едва 1932 г. е основано дружество със същото име „ Български радиоклуб „ , което през 1934 г. прави постъпки да получи разрешение да построи клубна любителска радиостанция  за провеждане на експериментални радиовръзки. По спомени на очевидци клубът отпечатва дори QSL картички.Първият български радиолюбител в сегашния смисъл на това понятие е Иван Пейчев. Той е учасник в септемврийските събития 1923 г. и след това става политически емигрант в СССР. Там става и радиолюбител и през 1928 г. получава съветски радиолюбителски повиквателен знак EU2FB. По това време е един от малкото, които излиза в етера с батерийно захранване, т. е. с чист сигнал, приятна рядкос за тези години.Спомени от това време има Любен Пенков (по-късно LZ2LF) от Балчик, един от ветераните на нашето радиолюбителско движение. Той разказва: „ Роден съм на 5 август 1916 г. с радиолюбителство се занимавам от юношеските си години още като ученик в българската гимназия в Добрич. Все още пазя слушалките си „ Стандарт „ които закупих през 1935 г. за 250 леи. Тогава Южна добружа беше румънска. Четях румънски списания и виждах колко далече са отишли в тази област румънските радиолюбители. Те бяха създали своя организация, правеха радиовръзки с радиолюбители от целия свят. През есента на 1935 г. заедно с приятеля си Борис Коняров, той ми беше и ученик, решихме, че трябва да опитамеи ние. Конструрахме първия любителски предавател в Южна Добружа – един еднолампов генератор „ Хартли”, но при първите проби не се получи нищо, защото прекъсвахме не анодната верига а общия минус”. 

Първи радиовръзки

За родоначалник на истинското радиолюбителство у нас по всички правила на радиолюбителската дейност трябва да се счита Иван Джаков. Ето неговите спомени за това време: „ Увлякох се по радиотехниката чрез брат ми Емил. Това беше някъде през 1935 г. Бях 15 годишен, брат ми беше добър приятел с един от синовете на извесния Христо Г. Данов. Този негов син внасяше в България радиоапарати и части за тях, включително радиолампи, цокли и др. Успях да направя с такива части първия си приемник, без той и брат ми да узнаят, че съм взел от неговите части. Но когато научиха, останаха много доволни и не ми се скараха. Още преди това бях видял една книжка на баща ми полева военна радиостанция, разположена в три коли – искров предавател, генератор и антенно стопанство! Интересното на предавателите по това време беше, че манипулацията ставаше, като се командваше подмагнитването на един дросел. Когато командването се извършваше с ток със звукова честота, се получаваше модулиран сигнал, който приемниците приемаха доста добре. По-късно и аз реших да опитам и успях  да си направя искров предавател, като високото напрежение за искрата се получаваше от бобина за кола „ Форд „ и 6 волтов акумулатор ( тогава автомобилите ползваха такива акумулатори).Свързах кондензатор и така се образува трептящ кръг. Направих искрище, за антена опънах 20 m жица и предавах ли, предавах..... Сега си давам сметка, че въобще не ме е интересувало на каква честота предавам. По пътя на антената бях монтирал една 20 – ватова крушка и важното беше, че тя се зачервяваше. Добре че приемниците по това време бяха рядкост, така че нямаше кого да смущавам. Иначе в стаята се усещаше озонът.... Малко след това, през 1936 г. когато вече бях понаучил това онова, обстоятелствата се стекоха така, че започнах работа като радиотехник в работилницата на немската фирма „ Кьортинг” . Всички повредени радиоапарати минаваха през мен. За новата 1938 г. фирмата издаде един интересен календар, в който имаше радиотехническа информация от най различно естество. Така попаднах на обяснението как се образуват инициалите на радиостанциите – корабни, самолетни, любителски в различните страни. Научих, че буквите LZ са отредени за България. Имаше указани и любителски обхвати. Те много ме заинтересуваха и набързо си направих един приемник. Беше абсолютно елементарен, но успях да чуя радиолюбители. Смях се, защото си представях любителски връзки най-много на 200-300 km, а започнах да чувам любители от Германия, Францоя, Англия. Научих същоче германците предават  няколко пъти седмично  на определени честоти текстове за самообучение по телеграфия. Реших, че това нещо трябва да се научи. През мен минаваха различни радиоприемници, но много исках да имам собствен и то по-добър от тях. Направих си нов приемник, доста по-добър от предишния, 0-V-1 с обратна връзка  за приемане на телеграфни сигнали и почнах да уча телеграфията. Измайсторих си и самоделен морзов ключ. По-късно приемника стана  1-V-1 и вече редожно хващах любителски радиостанции на 7 MHz. Бях си написал Q кода на едно табло на стената, за да разбирам какво си предават. Вече така се бях увлякъл, че нямаше какво да ме спре. Естествено, че се запалих да си направя радиолюбителски предавател. Направих го на две лампи – осцилатор по схемата „Клап” и крайно стапало с лампата 6L6 с удвояване на честотата, за да излезна на 7 MHz. Антената прекарах почти покрай стената, може би на два метра от жилището, където живеех. Беше жица около 7m дълга. С една крушка от фенерче виждах, че към нея тече ток и почнах да викам. Викам, но никакъв отговор.Сигурно съм излъчвал мощност около 1 W, но разбира се тогава вобще не съм мислил за тов много ли е или не. Сетих се, че може би съм извън обхвата, затова се настроих точно въху един радиолюбител, когото чувах и пуснах едно повикване  CQ de LZ1ID ( иницала бях измислил по първите букви на двете ми имена). Веднага ме нападнаха . Така станаха първите ми връзски. Датата беше 24 април 1938 г. Може би трябваше да поискам някакво разрешение за предаване, може би някой е издавал такова, но тогава въобще не съм се интересувал. Така че работех нелегално. Но дори и някой да ме е слушал, си е давал сметка, че това не може да навреди на държавата по никакъв начин. За първите връзски все още ползвах Q кода от стената.яла глутница радиолюбители ме чакаха всеки ден, излизах предимно привечер и стоях до ранните нощни часове. По-късно си направих по-добър предавател и успях да установя връзски с цял свят. Те станаха стотици до започването на войната. Научих, яе се обменят QSL картияки и си направих и аз. Бяха на фотохартия, като ги копирах от един шаблон. В началото само пращах, по късно един швейцарец HB9CE, Франц Бех ми предложи да ми стане QSL менижер и аз се съгласих. Вече предавах на кореспондентите си неговия инициал за връзска с мен и почнах да получавам и аз картички.Имах разбира се предвид и това, че ако ги получавам директно, това щеше скоро да направи впечатление.

Прекъснах радиолюбителската си дейност през есента на 1939 г. когато братовчет ми Емил Попов ме попита дали искам да му помагам в неговата дейност в съпротив срещу германците. Показа ми една радиостанция, вероятно получена от съветското посолство. Тя трябваше да се укрие, да се инсталира, да и се вдигне антена. Направих всичко това и започнах да работя на тази нелегална радиостанция. Стана ми извесно, че те са цяла група. Всъщност от всички тях само Емил Попов знаеше, че работя аз, останалите смятаха, че самият той работи. Така че бях нелегален оператор на нелегална радиостанция! В началото Емил беше много неопитен, трябваше дълго да го обучавам. Наложи се той да започне да работи много по-късно, когато ме взеха в запаса. По-късно научих, че нещата се ръководят от извесният писател Кръстю Белев. Но Белев беше изселен  от София и ръководството пое д-р Александър Пеев. Те двамата съставяха шифрограмите, които предавах. Аз въобще не знаех какво предавам, но все пак ясно ми неше, че отсрешният предавател е в Москва, очевидно на ГРУ.  Чуваше се отлично, но когато германците приближиха Москва, предавателят беше преместен по на изток в Куйбишев. И оттам излизаше сравнително по лошо. Пощенската кутия беше под една плоча  в градинката на църквата „ Свети Седмочисленици” на „ Граф Игнатиев”. По късно започнаха да ме обземат страхове, че в този си вид дейноста е много уязвима. При първо съмнение мога да бъда засечен и за това направихме нещо друго. Наехме за радиоработилницата едно помещение в центъра на София във вътрешен двор ( отпред имаше адвокатска кантора) и аз започнах работа като радиотехник. Покрай всичките неща, които има в една работилница, бях направил и генератор за настройка на приемници, но обхватът му беше доста по-широк, за да може да покрива и работните честоти на тази нелегална станция. На едно старо шаси с цокли, букси и други подобни елементи за броени секунди поставях предварително подготвените бобини, лампи, подавах сигнал от генератора, включвах антената и с морзовия ключ предавах съответната грама. И още нещо, понеже ми беше ясно, челесно може да бъде разкрито местонахождението ми като последователно се спира тока в отделните квартали и къщи, бях си подсигурил и резервно акумулаторно захранване с бързодействащо реле, което мигновенно да превключи при нужда. Така работих дълго време, докато ме взеха запас. Мобилизираха ме като радист в противовъздушната отбрана. До тогава провал не беше допуснат. След това обаче, самият Емил Попов пое радиовръзската и то с руската радиостанция. Вече като запасняк водех радиовръзската на една честота, близка до тази, която използвахме за връзска със СССР и чух предавателя на Емил Попов. Пукаше по обхвата, веднага ставаше ясно, че това е много близък предавател. Направи ми впечатление също, че схемата на радиосеансите е същата, вероятно не бяха сменили шифара. След няколко дни, по време на един кратък отпуск, успях да видя Емил Попов и му казах, че това е много опасно. Той докладвал на Пеев, но Пеев възразил, че няма смисъл да се сменя шифъра, защото това е много тежка работа.Казах им поне да работят с моята радиостанция, за да не ги обвинят, ако ги разкрият, че друга страна ги е снабдила с апаратура. Ст.15Горе – долу по това време стана провалът. Всички бяха арестувани. Арестуваха и мен. Лично извесният Гешев ме разпитваше. Веднъж в кабинета на Гешев влезна германският генерал Делиус (по това време резидент в България) и Гешев му показа събраните при обиска QSL картички и дневника на радиостанцията. Делиус обаче веднага заяви, че това е радиолюбителска работа, не е нещо което ги интересува и препоръча същите да се върнат на домашните ми. На един от разпитите Гешев ме попита: „Г-н Джаков, колко пари получавате за това което вършехте?”. Отговорих му, че нокога нищо не съм получавал и въобще не е ставало въпрос за това. „ А знаете ли колко са плащали на другите?” Отвори една папка и ми показа приети и разшифровани радиограми от СССР, явно от ГРУ, в които поименно се съобщаваше  на кого колко пари са изпратени. Бях като зашеметен. Част от парите бяха в долари. Бяха упоменати някои хора, които явно бяха наемници, очевидно нямаха никакви идейни убеждения за тази си дейност. Мен ме нямаше в този списък и това без съмнение ме спаси. Все пак бях осъден на 8 години затвор, от които изкарах в затвора около година и половина. И там увлечението не ми даваше мира. Брат ми успя да внесе някои части в кутия с двойно дъно и измайсторих приемник на слушалки да слушаме новините.

На 8 септември 1944 г. правителството освободи политическите затворници, включиелно и мен. Извесно време след това ме ангажираха в Министерството на ПТТР да превеждам от английски език някакви международни документи за радиособщенията. Азизползвах случая и отидох при ген. Пейчев, тогава замесник – министър. Изложих му схващането, че и в България трябва да има радиолюбители, както ги има в целият свят. Той се запали, дори по негово настояване взехме моята радиостанция и тий ме заведе в едно военно поделение в Лозенец да му демонстрирам с техни антени как се правят любителски връзски. Това беше първата ми радиолюбителска дейност след войната.

През 1945 г. постъпих на работа като техник на киномашина в Американската съюзническа  комисия, която се беше разположила в Американския колеж, тогава извън София. Веднага разбраха, че съм радиолюбител и ме прехвърлиха към свързочния екип, отначало по поддръжката, но после ме пускаха да водя някои техни радиовръзски с щаба във Франкфурт. Спечелих окончателно доверието им и работата на радиостанцията стана мое единствено задължение. Шефат им, един капитан, беше много доволен, че съм го освободил от грижи. Дори искаше мнението ми какви уреди са ми нужни. Снабди ме с осцилоскоп, генератор... Оставяха ме съвсем сам, имах на разположение четири 500 – ватови станции и един краен усилвател 5 kW. Не можех да не пробвам на любителските обхвати с такава апаратура. Обади се старата краста.... Станах отново нелегален радиолюбител LZ1XX. Прехвърлих се изцяло да живея там. При положение, че служебната връзска вървеше без никакъв пропуск, американците въобще нехаеха какво правя през останалото време. С такава апаратура DX- ите валяха, особено американците. След една такава връзска получих от САЩ подарък морзов ключ „Виброплекс „- класически ключ!Работих с всички континенти. Спомен оттогава ми е, че за първи път чух телеграфен сигнал едновременно по късия и дългия път с характерното ехо. Връзските ми бяха предимно на телеграфия, много рядко на амплитудна модулация. Имах и постоянни кореспонденти. Почти неминаваше ден да не се чуем с двамата най-редовни от Цейлон и от остров Възнесение. С този, втория бяхме станали добри приятели и правехме много дълги радиовръзски. Обслужваше някаква ретранслаторна станция на острова. Помня, че все се оплакваше, че няма бели жени на острова. Сигурно и аз съм подхванал пакъв разговор, защото изведнъж ме запита QFR? Съваем непознат код, намерих го много по-късно: „Здрав ли Ви е колесника?...”
По-късно подстъпих за кратко време на работа в Русе, ремонтирах корабни радиостанции. Там все още имаше искров предавател, поддържаха връзска с Варна. Не се стърпях, използвах един момент, когато бях сам и повиках Варна, оттам веднага ми отговориха. Така с голямо закъснение направих радиовръзска и с искров предавател. След Русе се върнах в София, започнах работа като конструктор на служебни приемници и предаватели в „Радиопром”. Отново имах радиостанция под ръка и отново старата краста се обади-станах LZ1RF (инициалът трябваше да означава радиофабрика). Получих разрешение да използвам констроиращата се апаратура и да правя любителски връзски. И така до напускането през 1949 г. Всъщност след това не съм подновявал любителската си дейност.”Димирър Петров, по-късни LZ1AF си спомня за същия този период: „ В края на 40-те години радиолюбителското движение у нас беше много разпокъсано, на малки групички по разни градове и околии. Радиолюбителите работеха сами, движени от сляп стремеж към радиото, с оскъдна второкачествена материална база. Най – смелите, най – увлечените „питатстваха”. Аз самият бях започнал с радиолюбителските си увлечения през 1942- 1943 г., когато бях десетина годишен. Живеех в Белограчик. По това време радиоапаратите бяха запечатени с червен восък, не трябваше да приемат друга станция, освен Радио София. Първият ми подвиг беше, че махнах задния капак, отвинтих запечатеното копче на променливия кондензатор и започнах да го въртя с ръка. Около половин година след това прочетох за детектора и успях да си направя приемник. По това време на нашия пазар имаше внесени от Германия всякакви детски играчки, между тях и галенитхи криетали. Бяха в специални кутийчици върху кадифе. До тях допираше пъргава пружина, която със специално винтче се въртеше, докато се намери чуствителната точка – класическият детектор. Спомням си, че беше описано как се прави бобината. На една дъсчица се забиват осем пирончета и около тях с жица с копринена изолация се прави специална звездообразна намотка. По същото това време в училището съществуваше организация „Бранник”. Ние бяхме все още малки за бранници. Направиха ни „орлета”, това беше детската организация. Важното беше, че по повод приемането ни в организацията раздадоха на всеки по единдървен морзов ключ. На него беше написана морзовата азбука. Така почнах да уча телеграфията. През 1945 г. се преселихме да живеем в Шумен и там в Първа мъька гимназия се оказах сред няколко души, които също се интересуваха от радиото. Трябва да спомена особено името на Слави Мирчев. Той беше много начетен човек, библиотекар на Шуменската библиотека към читалище „Добри Войников”. Той започна да води първите кръжоци по радиолюбителство в Шумен, може би и едни от първите в страната.”В тези години възниква идеята и започват първи опити за обединяване и канилазиране на радиолюбителството.

 Първата организация

  На 12 септември 1947 г. се събира инициативен комитет на радиолюбителството и набелязва насоки за развитие на радиолюбителското движение в България. А още малко след това , в края на 1947 г. се създават основите на първата държавна организация – „Народен съюз за спорт и техника” ( НССТ), в която намира място и радиолюбителството. През март 1948 г. се провежда официалният учередителен конгрес. Като подразделение на съюза е създаден комитет по радиолюбителство. За негов прецедател в началото е избран Митхен Андреев, а след това – Асен Маринчевски.През 1948 г. Иван Джаков побликува в списание „Спорт и техника” една своя статия, оценена по-късно от българските радиолюбители като историческа за радиолюбителското движение у нас. В нея Иван Джаков подробно запознава обеществеността с принципите и целите на радиолюбителството. Тя дава искрата, която буквално запалва огъня в сърцата на всички начинаещи по това време радиолюбители. Веднага след това се появява и една малка книжка, написана от Никола Станев, прецедател на Върховния съвет за радиолюбителство. В нея той описва  как се правят радиовръзски. Интересът към тази книга е голям и тя много бързо се изчерпва. Може да се счита, че това са пионерите у нас в радиолюбителската литература, издавана специално за радиолюбители късовълновици. След това през годините е издавано такова огромно количество авторска и преводна литература, което е невъзможно да бъде проследено. България може само да се гордее с начина, по който е откликнала на радиолюбителските интереси. И  все пак в огромното мнозинство непременно трябва да се отличат четири книги, които са били настолни за всеки български радиолюбител – „Ръководство за късовълновика” на Димитър Петров, „Ръководство за обучение на радиолюбители – оператори” на български авторски колектив, „Антени” на Ротхамел и „Наръчникна радиолюбителя”, превод от американския оригинал.

Константин Чобанов, по-късно LZ1WD, разказва за тези начални за радиолюбителството времена: „С радио съм запознат много одавна, баща ми беше радиотехник, правеше концертни радиоапарати преди и по време на войната. Беше много добър приятел с Илия Ловджиев, който издаваше списание „Радиолюбител”, дори още пазя няколко броя от него в къщи. Баща ми ползваше немска литература, защото българска почти нямаше. В сдна гимназия бяхме със Сашо Петро (по-късно LZ1AJ), със Сашо Джингов (LZ1FF), с Мишо Найденов (LZ1AH) и оттогава започнахме да се занимаваме със свръхрегеративни приемници, а и с малки предавателчета. За първи път разбрах, че има радиолюбители от скалата на един късовълнов приемник, направен от баща ми. Тя беше от апарат „Джелозо”, извесна италианска фирма, и на нея имаше два участака – 40 и 20 m, където пишеше „аматьори”. Попаднах в една книжка на транскрипцията на англоийската азбука и започнах да слушам. През 1947 г. от една статия в руското „Радио” научих някои инициали. Тогава попаднах и на „Аксаков” 24, в света за радиолюбителство. Видях QSL картички, но признавам, че основният тлазък ми даде статията на Иван Джаков. После той даваше консултации там, носеше и едно направено от ннего приемниче, на което слушахме радиолюбитли.”

От спомените на Димитър Петров за тези начални моменти: „Когато излезе статията на Иван Джаков, тя направо ни подлуди. Дотогава не занаехме , че съществува такава дейност. Веднага успях да намеря домашно радио 14 MHz и почнах да водя слушателска дейност. Още не можех да следя телеграфистите, но първите сигнали на амплитудна модулация няма да забравя никога, много силни – UA3AM иUA3AW. Дневника беше един тефтер, на който записвах инициала и „чува се много силно” или „чува се слабо”, името, града. Понапреднах и с телеграфията.Интересното беше, че станах един от първите „пирати”, при това на средни вълни! С още няколко съученика успяхме да направим по едно малко предавателче, едностъпално, на батерия, на средни вълни Не ни стигаше „пипето” за къси вълни. Азбях Радио „Орион”. Всеки друг също имаше своето название. Идеята беше да комуникираме помежду си в края на обхвата на средни вълни с антенна модулация! Така всеки, който решеше задачите по математика, ги предаваше на останалите и на другия ден всички бяхме с домашно! Отделно, ако някой беше в движение, настройвах ме се на честотата на Радио Варна и по морза изчуквахме съобщението.Шумен беше известен с това,че всички централни улици бяха радиофицирани и узвучени. Където и да се намирахме, получавахме съобщението... По-късно се поразчу,че имало „пирати”, но като че ли неможеха да ни хванат. По това време курсове водеше Марин Ненов, който беше радист в държавна сигурност. Той ни учеше на телеграфия и от него разбрахме какво значи добра манипулация. По-късно той започна да ни прави сеанси по радиотп със служебния си предавател. Определяше ни място на обхвата някъде около 40m и ни чукаше текстове за тренировка. Като че ли негов беше грехът никой да не ни закачи за „пиратството” ни, въпреки че едва ли не са се сетили кои са „пиратите”. През този период успях да чуя самия Иван Джаков на къси вълни. Веднъж го слушах като LZ1XX на телефония и помня , че работеше една сутрин с някакъв от Еквадор – НС. След това съм го слушал и като LZ1RF.”

Един от първите радиолюбирели по това време е и Бончо Беленски. И той е лежал година и половина в затвора, за антифашиска дейност. След излизането от затвора, септември 1944 г. , Той става замесник асистент във Физическия факлутет, по-късно специализира в Париж. През цялото това време особено много го привлича радиолюбителството. Той участва в създаването на първата радиолюбителска предавателна станция през този период LZ1AA. Но най-голямата му заслуга е, че през 1949 г. практически той създава първия правелник, който регулира радиолюбителската служба в България. Отличително в  правелника е,че е много демократичен за времетоси. Той не се различава съществено от европеийскитв и американски правелници. Този правелник фактически канализира радиолюбителското движение и прави безпредметно оттук нататък „питатството”. Друга негова заслуга е издаването на списание „Радиопреглед” още от 1948 г. Както си спомня  Димитър Петров, „цялата редакция на списанието се помещаваше в една голяма черна кожена чанта на Бончо Беленски”.

Ето и спомените от времето на Ангел Стефанов, по-късно LZ1TQ: „Щастлив съм, че и аз съм от Белограчик. В малкия град (2400 жител, на 20km от границата, с революционна бдителност) си говорехме непрекъснато за диверсанти. Такива бяха времената, аз бях отряден прецедател на 3-б клас. Толкова бях надъхан, че с часове съм стоял по това време пред вратите на белограчишката милиция и се чудил да предам ли баща си като Павлик Морозов или да не го предам – слушаше „Гласът на Америка”. Господ ме спря да  не го  предам! А там, в малкия град, радиолюбителството е първата и най-добра връзска със света. Първият ми детекторен приемник ми струваше набичването и нацепването на 10 кубика дърва. Баща ми каза: „Пари за такива щуротии нямам, трябва да платим 100 лв. На циганин да ни нацепи и подреди дървата”. И аз цяло лято, 15 кила живо тегло, с бичкията, на магарето, станах за посмешище на другите деца. Но 100-те лева ги взех и веднага дадох 60 лв. За слушалки, производство на „Ворхилов” и 25 лв. За детектор в пирографирана кутия.”

Из спомените на един друг ветеран от това време Ставри Попов, по-късно LZ1SP: „Аз не произхождам от радиолюбителски среди, абсолютно самоук съм. След 9 септември подстъпих на щат във въздушни войски и когато се организира НССТ, бях включен в командата на ген Иван Винаров, ген. Август Кабакчиев, Иван Шопов и Кънчо Христов, които организираха НССТ в София. На мен беше възложено през есента на 1947 г. да водя курс за радиолюбители на „Раковски” 100. Носех еди лампов зумер и морзов ключ. Нямаше маси, момчетата записваха на коляно. За печката носехме въглища в шинелите си от училищата. Един от най-добрите беше Виктор Кръстев. През 1948 г. се реши тази дейност да се пополяризира, при мен дойде Бодьони Михайлов и каза: „Попов,възложено ми е да поема тази подготовка, трябва да демонстрираме радиовръзски, но откъде да намерим материална част?” Казах му, че можем да осигурим това онова. Но нашите предаватели, на въздушни войски, не можеха да се настройват на любителските обхвати и затова прибегнахме към станцията на Иван Джаков. Пробвахме от наш предавателен център и направихме 30-40 връзски. На него не му беше позволено да работи. Работех само аз, но той седеше до мен, даже диктуваше някои реплики. По-късно ми беше възложена задачата да изнеса информация за радиолюбителското движение в Съветския съюз. Винаров и Пейчев ми дадоха материали от съветски радиолюбители и направих доклад, който изнесох във Военния клуб. Направихме пред клуба едно табло с QSL картички, хората минаваха и бяха много любопитни.”Това са началните стъпки, наченките на организираното радиолюбителство у нас. Като естествена потребност през 1948 г. ентусиасти от цяла България за първи път се събират на първата национална конференция на радиолюбителите, проведена в София.Още в самото начало се появявя и идеята за състезания и не закъснява и първото републиканско състезание у нас.То се провежда през 1949г. , разбира се по радиотелеграфия. Ставри Попов си спомня: „През 1949г. се проведе един голям 45- дневен курс в германските бараки на гара Пионер. Имаше курсисти от цяла България. По четири часа дневно, два часа сутрин, два след обед водех радиоманиполация. Условията бяха съвсем казармени. Режимът беше казармен, курсистите бяха облечени в танкова униформа. След това направихме първото състезание на „Раковски” 100. Аз предавах грамите за приемане. Участваха най-различни телеграфисти, повечето професионалисти. Първа награда взе Белчо Белчев, втора Тодор Саранов. Бях много радостен. Това бяха хора от курса, който проведох. Имаше и едно момче от Толбухин (Добрич) – Петър Шишков. Той беше най-малкият. Не можеше да стигне до масата. Беше толкова малък, че му донесоха специален стол. Първа награда беше един поялник, втора – два цокала, а на Шишков дадохме един морзов ключ и едни слушалки, но и двете бяха без шнурове. Просто шнурове не можахме да намерим никъде”.За  това време разказва и Костадин Кишишев, по-късно LZ1FN: „Аз бях вече професионалист – работех в радиото, в международната служба. Дойдоха при мен от току – що образуваното общество с молба да им направя текстове за обучение, а по-късно и за състезания. Почнах да посещавам клуба на „Раковски” 100, там нямаше опитни специалисти, почнах аз да ги уча по телаграфия. Ставри Попов тогава започна да води един курс, а на мен ми поставиха задачатада следя за правилното обучение. Това движение увлече доста хора и скоро направихме първите състезания. На мен ми беше интересно да се занимавам със състезателната атрана на радиолюбителството. Младежта трябваше да има стимули. Помня, че и Янаки Блъсков беше много запален и с него организирахме първото състезание. Текстовете се чукаха на ръка, но стигахме до 130 знака в минута и аз казах: „Дотук! Да минаваме на предаване!” След това проведохме второ състезание с учасници  от армията, флота и т. н. За най-голяма радост любителите взеха първите места. Няма никакво съмнение, че телеграфията беше първият радиолюбителски спорт в България”.Бончо Василев (по-късно LZ2AS) от Поликраище си спомня: „Моята радиолюбителска дейност започна от 1948 – 1949 г. Бях ученик в електротехникума в Габрово под ръководството на инж. Коняров, когото радиолюбителите в Габрово тачат като основател на радиолюбителското движение в този град. Една вечер той включи един обикновен приемник някъде на къси вълни. Чуха се морзови сигнали, той записа нещо и каза: „Пумънец работи с французин”. Това дълбоко ме впечатли и започнах да се интересувам. Научих морзовата азбука. През 1949 – 1950 г. бях войник в София. Там вече имаше любителски радиоклуб и чаках само да ме пуснат в отпуск, за да ида там. Нямах отпуск, прекаран някъде другаде”.

Във Вашият преглет спдменьвьте и името на моя баща Илия Ловджиев и неговото списание "Българсни радиолюбител" ! Незнам колко книшки сте виждали от това списание , но явно не много !? Ако Ви интересува списанието пишете ми на ilian.m@mail.bg
Поздрави : Мишо Ловджиев