РАДИОЛЮБИТЕЛСТВОТО В БЪЛГАРИЯ-3

 На 4 декември  1957г. е пуснат първият изкуствен спътник на Земята. Той излъчва сигнали на 20,005 и на 40,002 MHz. Сигналите на 40,002 MHz  са приети в радиоизмервателния и контролен йоносферен център в София, а на честота 20,005 MHz са приети и от някои радиолюбители от LZ1KBA, LZ2KDO, LZ2KST и др. Получава се и един малък гаф. Радио София предава в информационните си емисии запис на приетите у нас сигнали. Всъщност това са сигнали на телетайпна станция, работеща наблизо на съседна честота и заглушаваща сигналите от спътника. Радиолюбителите с интерес отбелязват промяната на тона на сигналите при преминаването на спътника над тях вследствие Доплеровия ефект.

През ноември и декември 1957г. Васил Терзиев, LZ1AB прави много интересни наблюдения на съветския УКВ обхват 38 – 40MHz. За този период той с трилампов конвертор и антена 9 метрова жица приема твърде много радиолюбителски сигнали, дори 20 от тях от азиятската част на СССР. Обхватът е отпушен между 8 и 14 часа. Най-далечните сигнали са от RA0AAE (Красноярск, RSM 565), RA0AAP (също от Красноярск, 456), RA8ABF (Ашкабат,595).

През януари 1958г. у нас е отпечатена извесната статия, превод от немски език „ IARU – вълк в овча кожа”. „От извесно време насам някои западни радиолюбителски органозации, респективно техните ръководители, а също така и IARU, усилено правят пропаганда за влизане на радиолюбителските организации от социалистическите страни в IARU. Аргументацията е съвсем наивна, се казва в статията. Понеже работата на радиолюбителите била интернационална, с влизането на техните организации в IARU, и те ставали негови членове. Доколкото е извесно обаче, IARU не приема любителски организации, които имат военни цели. Пита се, станала ли е някаква промяна в устава на IARU, или ние сме станали толкова интересни.

интересни и важни,та за нас са невалиднивече „предпоставките” и ни приемат такива каквито сме? Който познава целите и подхода на западната политика, ще разбере какви са подбудите на ръководството на IARU. Достатъчно е да се види какво стана с радиолюбителите от Полската народна република. Те послушаха привлекателния апел, повярваха му и дори напуснаха „Лигата на приятелите на бойниците” – организация, подобна на нашата ДОСО. Поставиха си чисто професионални цели и след като направиха всичко това, пак не бяха приети в IARU. Сега резултатът е такъв, че полските радиолюбители нямат вече здрава организация, а „Лигата на приятелите на бойниците”, поради излизането от нея на добрите и квалифицирани кадри, беше осезаемо отслабена. Главната цел – да са внесе разцепление и объркване в организацията,а с това и отслабване на полската отбранителна мощ, беше постигната. Ето за какво се касае!” (б.а. понастоящем, 40 години по-късно, положението в българия не изглежда ли такова? Никакви изводи за 40 години?) Авторът завършва: „Разбира се, ние не сме против международното сътрудничество, ние сме против влизането в IARU. Но късовълновиците у нас категорично отхвърлят поставянето на условия.”

Вече все повече материали се посвещават на УКВ. В броя си от март 1958г. списание „Радио и телевизия” съобщава резултатите от европейското УКВ състезание. Взели са участие 271 радиостанции от цяла Средна Европа, включително и Югославия. Съобщава се за нови европейски рекорди, за връзки на SSB, за връзки чрез отражение от полярното сияние. Но България продължава да мълчи на УКВ.

През март 1958г. за първи път е декласирана станция, участвала в късовълново състезание. Това е софийската LZ1KBA по време на традиционното мартенско състезание по случай освобождението от турско робство. „Грубо нарушение допуска колективът на радиостанцията LZ1KBA при градския радиоклуб София, с оператори Спас Делистоянов и Добромир Стефанов, които с вписването в отчета на неверни данни за предадените контролни номера, са искали да заблудят съдийската комисия и с лекота да заемат първо място”, обяснява Димитър Костов. „Всички нарушения от този род, които под една или друга форма се прокарват от нашите радиостанции, са чужди на нашия социалистически морал и ще бъдат своевременно пресичани.”

В края на април Михаил Найденов, LZ1AH прави първите наблюдения на SSB сигнали. Използува обикновен приемник с конвертор и стабилно BFO. Малко по-късно той построява продукт детектор.

На 29 април 1958г. при поредното изнасяне на късовълнова радиостанция на хижа „Тинтява” на Витоша е изнесена  и LZ1KBC – 10 ватова УКВ радиостанция на телефония на Градския радиоклуб, София. Радалин Гайдарджиев си спомня: „Аз правих предавателя на тази станция, автогенератор на Телефункенска лампа, приличаща на малко бурканче за кисело мляко – RD12TF. Приемника беше свръхрегенератор на лампа тип „желъд” – ВЧ усилвател и свръхрегенератор на 6Ж1Ж, а в ниската - 6П6”. Радалин Гайдарджиев, Емил Стоилов и Маргарита Петкова монтират апаратурата на тавана, слагат на покрива 4 – елементен бийм, но настойчивите имповиквания на 1,2,3 и 4 май не отроваря никой. Основната им надежда е на северозапд, но многобройните им повиквания за опит за връзка с югославска радиостанция не се увенчават с успех. Единственото малко удоволетворение идва  на 4 най, когато от LZ1KAB им съобщават по телефона, че сигналите им се чуват с много голяма сила в София, дори и с вътрешна антена. Експедицията завършва без реална двустранна връзка, но с призива „Ние работихме на 2 метра, опитайте и вие другари!”

През май 1958г. LZ1KNB спечелва първото място на 14 MHz в ОК DX контеста между всички участвали станции от цял свят. Това е за първи път първо място в света на българска клубна радиостанция, макар и не най-престижното състезание, но все пак с участници от всички континенти.

На 28 и 29 юни във Варна се провежда за първи път радиолюбителски сбор. Идват над 50 радиолюбители от близките окрази. След като се отчитат успехите и слабостите и след демостративни състезания по приемане на слух зборът завършва с другарска вечеря.

  Начало на радиозасичането

През 1958г. Емил Стойлов построява първия у нас приемник за „лов на лисици” (радиозасичане) на 144 MHz. Той е свръх регенетивен 1 – V – 2 на две лампи 6АК5 и една 3S4T захранването е от мотоциклетен акумулатор 6V, 14 Ah.  Посредством ремък приемника се носи на рамо. Антената е 4-елементно Яги от алуминиеви търби, монтирано на върха на двуметрова мачта. Йордан Мандов, LZ1WF разказва: „ Бяха дали вече демонстративно състезание в Югославия, за да разберат как става това нещо.

И под влияние на това състезание Емил Стойлов се запали. Незнам защо но като, че  ли ни беше по-лесно и у нас да започнем с УКВ. След като направи приемника, почнахме тренировки с един генератор. Ходихме няколко човека с Емил в парка на свободата, той ме „нави” и аз също си направих приемник. Беше в курия от електромер, една батерия на рамо, четири елементна антена и почнахме да правим тренировки. След нас и Мишо Найденов се запали и той си направи приемник. Кольо Радулов също си направи.”
    Стефан Ковачев построява първата у нас „лисица” на 144 MHz. Предавателят е на батерийни лампи с отопление 2.4 V – RL2 , 4T1 и RV2 , 4P700. Антената е Пистолкрос – две пръчки по 50см, монтирани под ъгъл 90 градуса. „Лисица” построява и Радалин Гайдарджиев, LZ1UF. Като че ли всичко е готово за състезания по „лов на лисици”….
      През септември 1958г. ЦК на ДОСО решава, че българските дипломи РДС и СДС, учередени през 1952г. ще се издават само до крап на годината. Отчита се, че поради слабото пополяризиране на дипломите у нас и в чужбина за 6 години са издадени само около 30 дипломи.
      През октомври 1958г. Тодор Диков,LZ1HA построява приставка, използуваща фазовия метод за приемане на SSB сигнали и започва да води редовни наблюдния.
     От страниците на „Радио и телевизия” инж. И. Юлзари прави сравнение между достойнствата  на лампите и транзисторите и убедително стига до заключението, че „радица ентусиясти, често пъти недостатъчно запознати със съвременното развитие на радиоелектрониката и переспективите на полупроводниковата техника, започнаха да пропагандират разни теории,че векът на радиолампите е окончателно изживян етап, че сега настъпвал века  на полупроводниците и т. н.”

Авторът завхршва статията с извода, че „все пак съвсем ясно е, че радиолампите не ще „залязат”, като често прорукуват някои радиоспециалисти”…

Мезду 3 и 11 ноември с. г. в Пекин, Китай се провеждат Третите международни състезания по радиотелеграфия. Към традиционните участници се включват още ГДР и Монголия. Отново записващите на машина наши състезатели Костадин Кишишев и Евгени Ангелов отпадат преди да са дошли големите скорости. Записваяите на ръка Веселин Борисов, Христо Станчев и Маргарита Петкова са на ниво, но в крайна сметка са изпреварени от китайците, които достигат до скороста на цифри 440 знака в минута. И в приемането на машина китайците са недостижими – 500 цифри в минута. Българите отново повтарят старата слабост – ниски резултати на предаването но за първи път всички наши състезатели получават точки и от предаване! В комплексното класиране оставаме четвърти след КНР, СССР и КНДР. Но на тези състезания се случва и още нещо забележително. Ето спомените на Димитър Петров: „Ген. Пейчев има международни заслуги за радиолюбителството. Той е първопричината в ефира да излезе първата любителска станция в Китай BY1PK. Той беше водач на българския отбор по телеграфия при гостуването му за състезанието в Китай. Още преди заминаването дълго се обсъждаше идеята нашите радиолюбители да опитат връзка с България, но как точно да стане това? Не може ли генерала да направи нешто? Аз отидох в кабинета му в министерството, описах му нашите желания там да излезе радиостанция. В Пекин го посреща високопоставен китайски служител, който се оказва, че познава отпреди ген. Пейчев. Бил е негов ученик по телеграфия в школата на Коминтерн Той беше водач на българския отбор по телеграфия при гостуването му за състезанието в Китай. Още преди заминаването дълго се обсъждаше идеята нашите радиолюбители да опитат връзка с България, но как точно да стане това? Не може ли генерала да направи нешто? Аз отидох в кабинета му в министерството, описах му нашите желания там да излезе радиостанция. В Пекин го посреща високопоставен китайски служител, който се оказва, че познава отпреди ген. Пейчев. Бил е негов ученик по телеграфия в школата на Коминтерна в Москва. Още на летището ген. Пейчев му каза какви са желанията. След 24 часа българският отбор е поканен в една стая с радиоприемник и морзов ключ. Българите не само правят връзки с България, но по-важното е, че се появява нова радиолюбителска страна Китай.” а в Москва. Още на летището ген. Пейчев му каза какви са желанията. След 24 часа

Ето какво пишат Маргарита Петкова и Веселин Борисов, участници в това историческо събитие на 3 ноември 1958г. от мястото на международните състезания по телеграфия – Двореца на физкултурата в Пекин: „Станцията BY1PK беше установена на последния етаж. В просторната стая беше създдена уютна обстановка. Върху дълга маса бяха поставени три прекрасни телеграфни приемника – рожба на китайската радиопромишленост и … един морзов ключ. Предавателят, както ни обясниха, бил далече от града и пригоден за далечно командване. Работната честота беше фиксирана 14 100 KHz, мощност - 1000W. По стените на станцията висяха огромни карти на света. С огромно вълнение поставихме слушалките на ушите си. Колко необичаен е тук ефирът. Не се чуваха познатите UA0, JA, VS6, VK, ZL, но това не бяха DX – и . Най-ценният DX за нас в този момент неше LZ! Дълго викахме “ WSEM LZ”. Първите ни усилия да се свържем с България бяха напразни. Никой не знаеше, че ние работим. Ще ни чуят ли? Ще можем ли и ние да ги чуем? Прохождението постепенно се подобряваше. И ето в 21:00 часа пекинско време (15:00LZT) ни повика LZ1KBA. Последваха връзки с LZ1UR, LZ1AN. Няколко пъти наред, вечер, след напрегнатия състезателен ден, ние бързахме към радиостанцията. На нашата честота вече чакаха за поредната среща LZ1WD, LZ1AF, LZ1AB. Българските радиостанции се чуваха с RST 339 – 579. Само LZ1KWD се чуваше с 599+. За съжаление всичките ни кореспонденти бяха от София. От другите само LZ2KSBима щастието да установи QSO с нас. Оценките които получавахме, бяха много добри – RST 579 – 599 отвсякъде.”

От края на 1958г. началник на Софийския градски радиоклуб, който вече изпълнява функциите на централен, стана Панайот Попов, по-късно LZ1PM. Той за разлика от предходните началнициможе да се счита, ако не за радиолюбител в истинския смисъл, то поне за човек с радиолюбителска нагласа на мисленето…

На 23 февруари 1959г. бюрото на Комитета за физическа култура и спорт решава в новия „Правелник за единната републиканска класификация” да бъдат включени и радиолюбителските спортове. Разряди вече се дават за заето място на съответнотните състезания, а званието „Майстор на спорта” следва да бъде давано единствено на спортисти, постигнали европейски и световни рекорди. Потчи веднага това изискване е допълнено и облекчено, като се решава, че майстор на спорта ще бъде и този, който в продължение на три години два пъти стане републикански шампион. Но за получаване на майсторско звание съществуват още две изисквания – кандидатите да са носители на значката „Готов за труд и отбрана на Народна република България, златна” и да са издържали изпити по научните основи на физическата култура и спорт,което се провежда от специална комисия при ГРК….

На 29 април 1959г. на общо събрание на Софийския радиоклуб е разгледана дейността на члена на клуба Димитър Сибирски. За пръв път у нас се обсъжда такъв въпрос – „пиратска” дейност. Последни са нарушенията му от 1950г. до момента. Изнася се, че той е използвал различни инициали, най-често LZ1DX, но е работил още като LZ1AR, TA3AR, EQ3AR, H31AR, LZ1DX/ZA и др. От повечето инициали е предавал оператор Сиби, но от TA1SS е предавал оператор Ссди Саджер и QTH – Министерството на въздушните сили , Истамбул.. Имал е QSL картички и редовно ги е изпращал (не чрез QSL бюрото!). В разискванията се споменава и за друг българин – „пират”, работил с инициала 9B3AA/ZA през 1950г., но с излизането на правилника прекратил дейноста си (б.а. Васил Терзиев). В последствие за сибирски било добре дошло да използва не само популярността на този инициал, но и неговите QSL картички! Сибирски признава вината си, като казва ,че в клуба няма друг, „който да е извършил дори една десетохилядна от това, което е правил през последните 10 години”. Започнал на шега, впоследствие загубил сам контрол над себе си. С историята с различните инициали просто разигравал европейските организации. В последвалите изказвания всички го заклеймяват и гласуват за изключването му от клуба.

На градските радиотелеграфни състезания на 18 април 1959г. за първи път няколко души (Виктор Кръстев, Иван Гугов, Маргарита Петкова и Таня Пипова) участват в предаването с автомчатични ключове.

От 1 до 4 май трима софийски радиолюбители Раделин Гайдарджиев от LZ1KBC,  Васил Терзиев, LZ1AB и Михаил Найденов, LZ1AH правят експериментални връзки на УКВ 144 MHz в рамките на София, като инсталират LZ1KBC на гара Искар, а другите двама работят от домовете си Връзките са много затруднени от нестабилната честота на предавателите, но силата на сигналите е S 9. Тези връзки, макар и на минимално растояние, в рамките на града, са все пак на УКВ, нещо, което се прави за пръв път в България!

На 28 юни 1959г. – спомня си Йордан Мандов, LZ1WF – бяхме решили да си направим първото наше вътрешно състезание по „лов на лисици”. Четирмата които имахме приемници, бяхме готови, „лисиците” също. Този ден аз бях на студентски изпит. Никога не бях влизал пръв в залата, но този път бързах, защото ме чакаха, беше станало вече 10 часа. Взехме целия багаж, отидохме в западния парк и там направихме първото вътрешно състезание.”

През юли 1959г. Енчо Кърмаков, LZ1UA публикува обширна информация за сднолентово приемане SSB, в която описва принципите и дава схеми на  SSB приемници. Веднага след това двама чехи-радиолюбители Ханзелка и Зигмунд преминават с две коли с радиоапаратура през България и от София провеждат около 100 официални връзки на SSB с инициали OK7HZ/LZ и OK7ZH/LZ. Разбира се, изпращат и QSL картички, така че се явяват първите LZ на SSB.

На 11 юли в голямата зала на БАН в София се проважда първият национален радиолюбителски сбор. Приетигат радиолюбители от всички краища на страната. Отчитат се постиженията, набелязват се нови задачи. Вечерта в градския радиоклуб е уредена веселба с танци. На следващия ден, 12 юли, неделя гостите на радиолюбителския сбор са поканени в Западния парк в София на първото в България демонстративно състезание по „лов на лисици” на 144 MHz. Първите „ловци” са Николай Радулов, Георги Филипов, Антон Стоянов, Михаил Найденов, Йордан Мандов и Емил Стоилов. Емил Стоилов споделя: „ Хубавото и слънчево неделно утро създаваше бодрост и весело настроение, както у състезателите, така и у зрителите и ранните посетители на Западния парк.

Всички „ловци” стартираха по предварително избран произволен ред през интервал от пет минути. Със своя разнообразен релеф месноста постави „ловците” и придружаващите ги лица на сериозни физически и морални изпитания. Още на самия старт бяха чути сигналите на „лисица” номер 1 с RSM 56-75. В паузите понякога се чуваха и сигналите на „лисица” номер 2. Търсенето продължи дълго, без някои да може да сложи нещо в „ловната си чанта”. Състезателите, ръководени от направлението на сигналите, се събраха в един район и борбата се оживи. У всеки състезател беше дълбоко залегнало убеждението, че другите вече са намерили „лисицата” и сега продължават обхождането на района с цел да отвлекат вниманието на другите от действителното ѝ местонахождение. Местата на „лисиците” бяха добре подбрани и осигуриха отлична маскировка. Операторите на „лисица” номер 1 Васил Терзиев, Васил Димов и съдията Станчо Василев разказваха, че някои от нас, разлиствали храста, са гледали право в тях без да ги видят, и разочаровани продължавали по-нататък. Голямо напрежение и усилие създаде и търсенето на „лисица” номер 2. Мощноста на предавателя ѝ беше малка и не покриваше целия район. Това наложи състезателите да се придвижват към неблагоустроената част на парка, където изобилстваше голямо разнообразие от препятствия. На мен само за няколко секунди ми се отдаде да определя нахождението на „лисицата” и спускайки се по един стръмен наклон, от върха на който направих последното засичане, едва не стъпих на главата на оператора Стефан Ковачев и съдищта Димитър Грозев. Състезателят Йордан Мандов, след улавянето на първата „лисица” претърпява сериозна авария – изгоря  лампата от високочестотното стъпало на приемника му. Друг на негово място би се отказал от по-нататъшно участие в състезанието. С присъщата му упоритост и служейки си само с една отверка и джобно ножче, той успя да свърже антената направо на свръхрегенератора. Пет от състезателите успяха да завършат в контролното време три часа. Дълго време след прекратяването на интересния „лов” коментарите не спряха. Всеки искаше да разкаже за своите митарства из храсти и долове.”

Първи победите е Емил Стоилов, следван от Антон Стоянов и Йордан Мандов. Началото е поставено. Запалват се и сърцата на радиолюбители от Видин, Коларовград, Русе, Варна и други градове. Правят се и извиди, че за следващата година трябва да се подготвят по-добри приемници и предаватели, да се постигне физическата подготовка. И още нещо, новият радиолюбителски спорт единствен представлява интерес и за обикновения зрител.

Още след месец Видинчани са вече готови и поканват за 28 – 30 август софийски „лисичари” на другарска среща. Йордан Мандов разказва за тази среща: „Студенската ми сесия свърши през юли и аз заминах за Видин, от където бях. Там се запознахме с Коста Желясков, Борето Петров – Борето Дебелия, както му викаха всички, и за около месец и половина направихме четири приемника за „лов на лисици”. Три тръгнаха, единият нещо не щеше. Върнах се в София, направих един малък предавател в една кутия от телефон, взех Емил Стоилов, Коцето Уручев, Алекс Торосян, Мишо Найденов, Стефан Ковачев и тръгнахме. Панайот Попов ни водеше тогава, пристигнахме във Видин, последна спирка на влака, слезнахме, а багажите забравихме. Предаватели, антени, всичко остана скрито под седалките във влака. Стешна ни Борето, отидохме в клуба и чак тогава се сетихме. Добре, че началника на милицията ни беше комшия. Иначе хората видели какво е оставено , докладвали на милицията и те застанали да чакат да видят кой ще потърси този багаж. А там е граница, знаете какви проблеми имаше с Югославия. На 28 август 1959г. стана първото състезание в провинцията. Помня, че Емил Стоилов нещо се мотаеше, по едно време Стефан Ковачев се обади от храстите: „Хайде бе, Емиле, открий ме бе, че ме изядоха комарите…” Оттам се тръгна, почнаха да се строят и на други места приемници, предаватели, един от друг с по-добри качества. Ние, българите, които нямахме елементна база, винаги сме правили най-малките приемници. Носеха ни транзистори от Съвецкия съюз, но вижте снимките от международни състезания, българските приемници са винаги най-малките.” Победител в това състезание става Михаил Найденов (София), следван от Йордан Мандов (Видин).

Една тревожна и вълнуваща история сплотява много български радиолюбители

През февруари 1960г. Ето я, преразказана от Димитър Попов: „Тази пълна с перипети история е подобна на филма „Ако всички хора по света” със сценарист F9AA, но за разлика от филма, случилата се у нас е истинска. Беше февруари 1960г. Братът на Слави Мирчев, момче на 26 години (Слави е този, който десетина години преди това водеше кражока по радиолюбителство в читалището в Шумен), се разболя от туберколоза. Живееха бедно в едно мазе, близките му не обърнали внимание навреме, отвели го в болницата в много тежка форма и лекарите вдигнали ръце.: „Няма шансове да се спаси, вземете си го в къщи, вече не може да му се помогне с нищо”. Същия ден в читалището пристигнал поредния том на „Большая медицинска енциклопедия” и той случайно попаднал на някакво ново лекарство „виомоцин”, изключително ефикасно за туберколоза. Оказало се, че в момента се произвежда в САЩ, Швейцария, Англия, Франция. Казал това на лекарите в болницата, те отговорили, че набавянето, и то скоросно, е нещо абсолютно невъзможно. Има много бюрокрация, дори и месец няма да стигне, освен това лекарството е много скъпо. Той ми се обади тогава една вечер към 9 часа в къщи и ми предаде всичко това. Трансформаторът на моя предавател беше изгорял, аз бягам в ГРК на улица „6 септември” при „Черния Тошо”, сядам на телеграф на 80m. (всичко друго е запушено) и пчвам да викам CQ SOS. Обади се някъкъв чех, не знам ще питам, обади се някъкъв руснак от Саратов, обяснявам и на него, обажда се един швейцарец – и на него. Той казва стой тука, ще говоря по телефона с Червения кръст, ще видим дали нещо може да се направи. Така мина доста време, по едно време се чувам с един от Копенхаген. Той казва аз съм лекар, какъв е случаят? Аз обяснявам, така и така. Той отговаря, не знам, но стойте така, ще говоря с президента на Медицинска академия на Данищ, но това вече е полунощ… Събужда го в къщи, онзи му съобщава, че е чувал за такова лекарство, много е ефикасно, но в Дания още го няма. През това време се обажда един германец, казвам му и на него. Докато се обади датчанина, направих QSO и с еди американец от Вашингтон, Том беше името му. Чувахме се лошо, други радиолюбители ни препредаваха репликите. Том каза чакай, говори по телефона с някого и каза да, това лекарство го има в болниците на американската армия в западна Германия. Трябва българският червен кръст да се обърне към командването на американската армия. Иначе не може да се получи. През това време извиках Спас Делистоянов, той работеше тогава в ТАБСО.

Спас дойде, преценихме, че ще ни трябват връзки за пренасяне на това лекарство, ако се получи от някъде. В това време звънаха от БТА, техният приемен център беше много близо до нас и ние им пречехме да приемат по телетайпа си информации (една реч на Мао Дзедун). Започнах да работя максимално кратко. По едно време ми се обади същия този германец, аз вече го бях отписал, това ставаше в малките часове, и ми каза, че лекарството е намерено и е платено от вестник „Хамбургер абендблат”. Кога и как са успели през нощта, не знам. Сега как ще го получим? Спас почва да върти на дежурните в ТАБСО. Уточняваме, че в Берлин, Шьонефелд има хаша машина и в осем сутринта ще излети за София. Казваме това на германеца, той през това време е разбудил още няколко германски радиолюбителя, поддържат някаква мрежа на честотата. Те имат съвсем малко време, обръщат се към американската армия да им даде самолет до западен Берлин, но американците естествено отказват. Тогава опитали с полицията, дали полицията им е дала самолет, дали са ползвали някъкъв друг полет, но лекарството тръгва за западен Берлин. През това време в мрежата има вече и радиолюбител от ГДР. Правят среща на извесния пропосквателен пункт „Чек пойнт Чарли”, където пакечтето е предадено със съответните документи. Отиват те на Шьонефелд, но вече е късно, осем часа е минало, самолетът е излетял, въпреки, че нчшият командир е бил вече предупреден. Тогава Спас урежда с командира на следващия наш самолет. Получава той лекарството в Берлин, но не може да излети защото е паднала мъгла. Накрая излита, има междинно кацане в Прага, през това време и чешките радиолюбители са се включили в акцията. Те разбират, че лекарството пътува и изпращат телеграма до адреса в Шумен., за да известят за това. Болният не вярва на очите си! Докторите също! През това време умуваме как ще го пратим в Шумен. Свързваме се със санитарна авияция, те дават някакви обещания, но само ако е през деня. Времето лети, стъмва се, а нашият самолет от Прага закъснява… Отказват накрая. Звъним в ЦК на ДОСО, радиоотдела, описваме случая с молба да ни дадат кола. Но там не могат да решат сами, Александър Цветков звъни на ген. Симеон Попов – прецедателя. Той на свой ред зв ъни в ДС, оттам му искат да докладва трите имена на болния, трябва да бъде проверено що за човек е, може да се окаже някоя гад… Така и не дадоха кола. Накрая научихме, че самолетът каца в 19 часа. Хванахме една учебна кола, инструкторът се съгласи да направят кормуването до летището. Сашо Тапата, LZ1SA през това време уреди с БДЖ началник влакът на нощния влак 20 часа за Варна да вземе лекарството. Уредил и следващият началник влак да го приеме от него, защото се сменят в Горна Оряховица, и да бъде в Шумен в четири и половина сутринта. Отиваме с учебната кола на летището. Самолетът кацна, първият от екипажа носи пакет, отиваме при митничарите, обясняваме така и така, лекарства…. Те ни питат имаме ли разрешително за внос на лекарства. Нямаме, откаде да имаме, най-малко това сме се сетили. Е без това не може. Ето ви домашноя телефон на началника на софийската митница, той да разреши. Отивам на автомата, въртя, въртя, никой на се обажда. Връщам се те решили да отворят кутията, но тя се оказа стегната много здраво. Викам, дайте да ви помогна. Добре, но първо дай паспорта си. Давам го, изваждам джобно ножче, те ми подават кутията. Жвърлих на Спас едно око и побягнахме като хайдуци. Ония викаха подир нас, но не ни подгониха. Вече е станало седем и половина… Трябва да летим до гарата. В притиснението колата бутна един паркирал мотоциклет, изчезнахме моментално, но на прелеза ни спря влак. Изчакахме го да мине и само си гледахме часовниците. Шофьорът като подкара едно лудо след това, осем без пет бяхме на гарата. Сашо ни чака, грабна лекарството и хукна към влака. Хората получиха лекарството, човекът беше излекуван и изписан от болницата!   Е, давах обяснения, но се оправих и с паспорта си. След около две седмици пристигат едновременно две пратки „виомицин”, едната от Швейцария, другата, от къде мислите, от Москва. Оказа се,че и в СССР се прави това лекарство. Но и в двата случая върнаха пратките, защото нямало разрешение за внос…. След този случай Добри Терпешев издаде заповед, с която бяхме заклеймени, защото сме нарушили всички наредби, стана политически въпрос, като че ли народната влсат не се грижи за народа. От мен поискаха да платя целия трафик, който съм водил по радиото като международни телеграми. Размина се и това… Накрая седнах и написах историята да се публикува в нашето „Радио и телевизия”. Йовчев беше тогава главен редактор, взе я с голям интерес, но дойде един другар от специалните служби и забрани публикуването. Обаче аз я пуснах в DX програмата на радио София на английски език и всички бяха във възторг, че такъв материал се пуска.”

И още една подобна случка, пак от тогава. Раделин Гайдарджиев, LZ1UF: „Имахме гост в България - един полски радиолюбител , Роман, SP8ARK. Той заболя от болест на Бюргер при посещението си в България. Ставри Попов, LZ1SP уреди той да бъде настанен и да получи бърза медицинска помощ във Военномедицинския институт, първият чужденец, който е успял да влезе и да бъде лекуван там. След една блестяща операция от нашите професори той беше излекуван. Това е огромна заслуга на Ставри Попов, а Роман е все още жив.”

В средата на март 1960г. Васил Терзиев и Стефан Минчев се възползват от поканата на началника на радиорелейната станция на връх Ботев, бивш радиолюбител, и организират няколкодневна „експедиция” с изнасяне на УКВ радиостанция. Апаратурата е триватов предавател, петелементно Яги и трилампов конвертор за приемане, включен към фабричен късовълнов приемник „Ламбда”.

Междувременно по договореност  Ангел Несторов от Пловдив прави всичко възможно да сглоби някаква апаратура и да излезе на УКВ, за да използва случая за връзка с тях. От върха цялата сутрин на 20 март двамата напразно викат с антена, обърната на север към Румъния. Денят е неделя, в Румъния вече има УКВ-исти, но никакъв отговор…

Добре, че има телефон. Разговорът с LZ1KSP връща надеждите им.  С Ангел се договарят, тъй като не знае на каква точно честота е, да разграфи скалата на предавателя и да предава на всяко половение по две минути. Двамата си спомнят: „След десетина минути LZ1KSP се зададе от към 148MHz. Пак по телефона: „Останете на седмо положение, настройте приемника си по предавателя и слушайте за нас!” Дълго повикване: „LZ1KSP/1AG de LZ1AB pse k” и … LZ1AB de LZ1KSP/1AG ga congrats for first QSO on 144 Mc = fb sigs RST 497 c QTH  - сигналите на LZ1KSP са много силни, но извънредно нестабилни и трудно ги догонваме и разчитаме, но радоста от първата връзка компенсира всичко. QSO-то продължава 1 час и 40 минути. На следващия ден проведохме още една връзка, която потвърди отличната чуваемост в двете посоки”.

Ето и спомените на отсрещния кореспондент в тази историческа връзка, Ангел Несторов, LZ1AG: „Аз бях участник в първата връзка на УКВ, но нямам право да кажа, че бях първият българин, въпреки че връзката се прави между двама души. Другата страна беше активната, те бяха двама души, Васко Терзиев LZ1AB и Стефан Минчев, LZ1BW. В един хубав пролетен ден те пристигнаха в Пловдив и казаха: „Носим със себе си УКВ апаратура – предавател и приемник и искаме да направим връзка. Затова ще се качим на Ботев връх и ще се опитаме да направим оттам връзка с каквото и да е румънска или югославска станция, макар че нямаме уговорка с никого”. Аз им казах тогава: „Ще се опитам до утре, докато стигнете до Ботев връх, аз да ви бъда кореспондент.” Казах ин, че имам възможност да направя автогенератор на ГУ29, разполагах с нея, а за приемане – един най-прост конвертор на ЕСС81, като извадя на изхода междинна честота, която да влезе в късовълновия приемник в обхват 28 MHz. Тази работа я свърших за една нощ в клуба. Тогава бях студент, нямах семейни грижи, имах свободно време. Не само това, но успях да направя и една триелементна антена, която не можахме да изнесем никаде другаде, освен на прозореца на радиоклуба.

Но от там връх Ботев се виждаше. Радко Дачев също присъстваше. Много интересно му беше ще стане ли нещо или няма да стане. Имахме една уговорка – да ползваме телефонна връзка, за да узная кога съм попаднал на честотата, защото разполагах с генератор само до 30 MHz. Но с последователна настройка на 2-ра, 3-та, 4-та, 5-та хармонична честота от генератора, аз доведох приемника до това, че наистина да очаквам, че ще е в УКВ обхвата на 144 MHz. За предавателя беше много по-трудно. На една дървена летвичка опънах две голи жички, намерих една глимка, с която да меря полувълните със сантиметър, за да мога да ги отчета.  След това се оказа, че доста точно бях определил обхвата. Честотата в която можех да варирам, се движеше някъде между 138 и 150 MHz. Но кога ще попадна на 144MHz и нещо за мен беше абсолютно неизвесно. Уговорката беше такава. Аз си разграфих скалата на автогенератора на 12 деления и се уговорихме  с Васко, че аз ще предава на всяко деление по две минути, като давам номера на делението. Почнахме тази работа, след около половин час телефонът звъни и той казва: „Ангеле, на 6-о или 7-о деление ти си в обхвата”. Оттук нататък работата беше лесна, аз си останах на това деление, спрямо него намерих през конвертора къде се чувам на приемника. Можете да си представите как се чува един автогенератор на телеграф. Пълзи в невероятни граници! Обаче аз повиках CQ или може би извиках LZ1AB и за най-голямо мое учудване отсреща се получи отговор, който също ми пълзеше, защото го слушах с конвертор, който е с автогенератор. Но успяхме да обменим достатъчно много информация, да си дадем рапорт, който за мен беше някакъв ужасен, тонът който ми даде Васко беше 6 или 7, но връзката стана. На другия ден повторихме този  сеанс, след което си слязаха, като не успяха да направят връзка с никой друг. Е, така стана първата връзка в България на УКВ. Сега много хора като ме питат: „А ти защо не излезеш на рипийтъра R2?”, им отговарям: „Ами аз преди толкова годининаправих връзката с връх Ботев, да работя сега с връх Ботев не ми е интересно..”

Може би исторически е уместен въпросът това ли е първата връзка на УКВ в България или направените няколко месеца преди това връзки в рамките на София. Отговорът трябва да се търси от самия Васил Терзиев, LZ1 AB, участник и в двете събития.  Във всички следващи негови публикации той посочва връзката Ботев връх – Пловдив като първата в историята на нашето любителско УКВ.

Началото на радиомногобоя

За юни 1960г. в Лайпцик, ГДР са насрочени първите международни състезания на социалистическите страни по радиомногобой и „лов на лисици”. Те заместват предишните състезания по радиотелеграфия. И за „лисичари”, и за многобойци това са първите международни състезания. Трябва да се има предвит, че такъв спорт – радиомногобой в България все още няма. Затпва от 22 до 24 април 1960г. за първи път у нас се провеждат подобни състезания за определяне на двата отбора. Поканени са всички желаещи. Мястото на състезанието е Ловният парк в София. Изненадващо много за изтеклата една година е нараснал броят на „лисичарите”, явяват се 21 дъяи от София, Варна, Пловдив, Видин, Толбухин (Добрич), Търново. Само трима души имат приемници и за двата обхвата, останалите бягат само на единия или другия. Контролното време е три часа, търсят се две „лисици”, излъчващи на телефония.     Първите две места заемат и се класират за ГДР: на 144 MHz Тотю Цанков, Варна и Михаил Найденов, София, а на 3,5 MHz – Николай Корабов, Варна и Величко Павлов Пловдив. Подборното състезание на многобойците включва само радиообмен. Другата дисциплина – бягане по азимут не се провежда. Разставени са три радиостанции – на Хиподрума, в Бояна и в Горна баня.Участват отбори от София, Пловдив, Варна, Видин, Стара Загора, Русе. Софиянци работят с автоматични ключове и приключват обмена за най-кратко време. Но се оказват с две грешки и отстъпват първото място на пловдивчаните Георги Сълчев, Христо Назлев и Христо Христов. За трениор на отбора е оперделен Ставри Попов, но следва поредният абсурд. Ето впрочем неговият спомен: „Цялата работа се стовари върху мен. Аз бях назначен да водя тренировките по радиообмен, аз организирах и всичко по подборното състезание, а в същото време трябваше да се готвя и за пътуването до Германия. Но малко преди тръгването ми заявиха, че съм нямал подходящ костюм и затова друг трябва да води отбора!”